Прочетен: 2454 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 17.02.2014 11:19
Забележка: Текстът, който следва, ни връща към май 1990.
Девети! Десети! Десети! Девети!
Все още се чудим кое да ни свети.
Девети - нека бъде май!
Десети - нека бъде май!
Над родния край!
Бих желал да поставя един проблем на историческата фантастика. Знам, че сериозната историческа наука не се занимава с въпроси от видът "Какво би станало, ако...?". Но аз не съм професионален историк и за мене, както вероятно и за много други, такъв въпрос звучи съвсем естествено.
Спомнете си, че с ятаган и огън жестоко е потушено Априлското въстание. Но този факт получава широк отзвук в Европа. Целият Християнски свят съчувствува на Българите. Годината е 1876.
И нека сега си представим, че тогава се намират здрави сили в Османската империя. Те съзнават опасната международна изолация, в която Империята е изпаднала. Предусещат възможността за съкрушително поражение в евентуална война с Русия и загуба на богати владения на империята, завоювани с кръв от мълниеносният Баязид. Тези здрави сили с решителни действия вземат юздите на управлението с цел да се овладее положението.
И да си представим, че събитията се развиват така.
На заседание на Високата порта, проведено на 10 май 1876г., султан Абдул Азиз( en.wikipedia.org/wiki/Abd%C3%BClaziz) е принуден да абдикира. На престола на империята се възцарява султан Абдул Хамид (en.wikipedia.org/wiki/Abd%C3%BClhamid_II).
Новият султан привлича в управлението на империята смели реформатори - образовани, владеещи по няколко езика, убедени привърженици на платформата "Калдъръм към Европа".
Един от тях е Мидхад паша (en.wikipedia.org/wiki/Midhat_Pasha) - известен на гяурите и почитан от тях. Докато той беше Русчушки валия, Булгаристан се замогна. Мидхад паша построи железница, пътища, мостове. Той насърчаваше занаятите и образованието. Но султан Абдул Азиз, верен на авторитарният си стил на управление, не можеше да търпи кадърни хора край себе си - те бяха потенциална опасност за престолът му. Мидхад паша беше репресиран от султанът, който го махна от Русчук и го прати за валия в Южна Арабия. Новият султан извиква Мидхад паша в Цариград и го прави пръв везир.
Друг виден реформатор, привлечен от Абдул Хамид, е младият Мустафа Кемал, роден в Солун няколко десетилетия преди раждането си. Израснал на една улица с българчета, той също така говори български език и има много приятели сред гяурите.
Главният имперски кадия се разпорежда да бъде задържан под стража бившият султан - кървавият Абдул Азиз. Предявени са му тежки обвинения: разпалване на етническа вражда, злоупотреба с властта, пренебрежение към Шериатът. Срещу Абдул Азиз и най-близкото му обкръжение започва следствие.
Новото ръководство на империята решително се разграничава от дълбоко погрешната политика на Абдул Азиз, довела до априлските погроми и насилие. То издига лозунгът „Обновление и помирение” и започва смели реформи, известни в историята като „десетомайската линия”.
Високата порта, преименувана на Висша врата, е структурно обновена с цел изменение на стилът й на работа.
Османската империя е преименувана на Отоманска империя. Счита се, че новото име на империята по-добре отразява нейната същност, а пък и е по-близо до представите на западно-европейците.
Имперският официоз-всекидневник „Пашалък” се преимeнува на „Муабет”.
Предстои разработване на нова, десетомайска, конституция.
Висшата врата се обръща с Манифест към всички поданици на султанът.
На гяурите е разрешено да строят църкви и манастири и свободно да изповядват всякаква религия. Управниците, начело със султанът, почитат с присъствието си християнските празници.
Кървавите извращения, вършени години наред от редовни войски и башибозук над гяурите, са порицани като престъпления. Провъзгласено е връщането към хуманните извори на Ислямът. Вменява се в дълг строгото спазване на Шериатът.
Освободени са хиляди политически затворници и заточеници.
Ибрахим бей, Мустафа бай и Тосун бей, водачи на башибозукът, изклал съответно Батак, Перущица и Клисура, са разобличени. Отнето им е званието „бей” и са жестоко наказани с 40-дневен пост.
Реабилитиран посмъртно е дякон Игнатий, в мире Васил Иванов Кунчев, известен и като Левски. Признава се, че процесът, на който той бе осъден на смърт чрез обесване, е бил съдебен фарс. Дякон Игнатий е напълно невинен. Той неведнъж е казвал, че няма нищо против турците, а се е борил срещу режима на кървавият Абдул Азиз, за напредъкът на имерията и за свободата на всички народи в нея.
На родната му къща в Карлово поставят паметна плоча. Султан Абдул Хамид дарява майка му с пожизнена пенсия. На лобното място на Левски в краят на София му е издигнат паметник. На неговото освещаване присъства лично Мустафа Кемал, който прочувствено заявява: „Гордост за нашата империя е, че тук се е родил и израснал такъв велик мислител, хуманист у борец за човешки правдини като дякон Игнатий. Той завинаги ще остане в историята като апостол на свободата!”.
Но за зла чест на новата власт държавната хазна е празна. Европа е съгласна да даде заем, но само ако се убеди, че Християнският Български народ приема да бъде подвластен на Отоманската (бившата Османска) империя.
За целта трябва да се организира референдум – допитване до народът. Както във всички цивилизовани страни, гласуването ще е тайно, с тъмна стаичка и урна. Ще присъстват наблюдатели от Великите сили. Всеки българин ще може свободно да избере една от двете бюлетини – тази с полумесеца или тази с лъвчето. Референдумът е насрочен за 10 юни 1876 г.
Всички видни българи – чорбаджии са прехласнати от компетентността, професионализмът и политическата култура на новите отомански ръководители. Едва ли някой се съмнява в искреният стремеж на новата власт към промяна, в способността й да изведе цялата империя на широкият друм към Европа.
Съмняват се само неколцина брадати комити, събрани асъл от кол и въже, които народът презрително нарича „хъшове”. Възползвайки се от дадената им възможност да приказват насам-натам, те си позволяват да агитират за свободна и независима българска държава. Затварят си очите и всичко отричат – не признават, че от Империята българите и добро са видели. Без никакво основание, безотговорно, хъшовете подозират в лицемерие и демагогия следдесетомайското отоманско ръководство.
Известният от романът „Под игото” чорбаджи Юрдан пред събралият се на мегдана в Бяла Черква народ държи следната реч:
„Единение, мили хора. Всички трябва да благодарим на славните десетомайци, че ни отърваха от Абдул Азиза и спасиха Бяла Черква от разорение. Благоденствие и сполука ни чакат отсега нататък, Вярвайте ми, братя. Боли ме, като ги гледам и слушам хъшовете. Петстотин години стигали. Дошло било тяхното време. И как може умен човек да се подведе по комитите, като види кой им е баш-комитата: оня скандалджия и нехранимайко Христо Ботйов. Некадърник е той, а и от почтени хора съм чувал, че не бил много чист. Даскал беше, вестникар беше, така и не прокопса. Накрая с двеста бунтовници тръгнал със султанът да се бие. Добре, че дойде Десети май, та отърва кожата.”
Край.
Тази фантасмагория дотук беше описание на хипотетични събития след 10 май 1876 г. и на хипотетичната обстановка у нас в навечерието на хипотетичният референдум, обявен за 10 юни 1876 г. Въпросът е: Какво биха избрали българите – полумесецът отомански или лъвчето?
Някои разпалени патриоти считат за кощунство дори за момент да се допусне, че българският народ няма да избере Свободата. Други, национал-песимисти, веднага се предават и признават, че българинът би предпочел сигурността на познатото зло пред неизвестностите, които крие бъдещето.
Засега се въздържам от отговор. Чакам да мине 10 юни 1990 г.
И дано гавра с националното достойнство на българският народ и с паметта на героите от борбите за национално освобождение бъде не резултатът от 10 юни, а само този мръсен пасквил.
Никакви изборни манипулации, които на някои им се привиждат, не могат да бъдат оправдание. (Изборни манипулации от страна на БСП и ДПС имаше през май 2013, но не през юни 1990.)
Изборите през 1990 г. показаха, че българският етнос е болен от рак, това не се лекува и води до неминуема смърт. Злокачественият тумор е БСП. На никакво лечение не подлежи.
В началото на декември 1989 на бордът на американски военен кораб на о-в Малта Михаил Горбачов подписа безусловната капитулация на съветската империя в студената война.
След около половин година, на 10 юни 1990, българският народ избра да бъде третиран не като жертва на студената война, а като народ, загубил студената война. Българският народ избра да изтърпи безусловната капитулация във войната на свой гръб.
Изборите показаха, че някаква си посрана и с окървавени ръце Партия има за българите по-голяма ценност, отколкото самата България.
